Отглеждам децата си еднакво,
защо са толкова различни?
Представата и оценката за нас, за хората и за живота като цяло са ограничени, от една страна, от недостатъчния ни личен опит, а от друга от цвета на „очилата”, през които гледаме и възприемаме живота, т.е. от нашите нагласи и очаквания.
Субективността на възприятията и начинът на интерпретиране, на света около нас, прави невъзможно да забелязваме всичко, с което се срещаме и обективно да правим оценка на това, което ни се случва. Вътрешните ни граници и очаквания определят начина, по който общуваме и се свързваме с хората, определят нивото и дълбочината, до които можем да стигнем в контакта си с тях.
Животът винаги изпълнява очакванията ни, а те определят характера, посоката и нивото на емоциите ни, дори и в най-близките ни отношения. Затова поради спецификата на собствените ни възприятия, винаги пропускаме да забележим и да оценим някоя важна характеристика или основно качество на любимите си хора. И понякога възприели прекалено сериозно ролята си на възрастни и родители, сме склонни да мислим, че това, което успяваме да видим в детето си, е всичко, което то притежава, като характер, емоция и душевност.
А ако забележим качества или регистрираме поведение, които не се вписват в представата, която сме си изградили за „нашето” дете, ние ги игнорираме, санкционираме или се правим, че те не съществуват.
Без значение от нивото, на което можем да общуваме с децата си и от личната ни преценка за техните качества е факт, че те винаги ни дават различна перспектива и нова гледна точка за нас и за света, в който живеем.
Ако съберем смелост да отворим широко прозореца и позволим на слънцето да огрее в затвореното ни вътрешно пространство, ще видим децата си в съвсем друга светлина. Така постепенно разширявайки вътрешните си граници, ще намалим разстоянието и усещането за различие между нас.
Всъщност както и да приемаме децата си - като много еднакви или коренно различни – те са наше творение, и носят нашите белези и характеристики. Те поемат тежестта на личното ни емоционално и материално наследство, както и задачата да се справят с него по по-успешен и адекватен начин от нас .
Субективността на възприятията и начинът на интерпретиране, на света около нас, прави невъзможно да забелязваме всичко, с което се срещаме и обективно да правим оценка на това, което ни се случва. Вътрешните ни граници и очаквания определят начина, по който общуваме и се свързваме с хората, определят нивото и дълбочината, до които можем да стигнем в контакта си с тях.
Животът винаги изпълнява очакванията ни, а те определят характера, посоката и нивото на емоциите ни, дори и в най-близките ни отношения. Затова поради спецификата на собствените ни възприятия, винаги пропускаме да забележим и да оценим някоя важна характеристика или основно качество на любимите си хора. И понякога възприели прекалено сериозно ролята си на възрастни и родители, сме склонни да мислим, че това, което успяваме да видим в детето си, е всичко, което то притежава, като характер, емоция и душевност.
А ако забележим качества или регистрираме поведение, които не се вписват в представата, която сме си изградили за „нашето” дете, ние ги игнорираме, санкционираме или се правим, че те не съществуват.
Без значение от нивото, на което можем да общуваме с децата си и от личната ни преценка за техните качества е факт, че те винаги ни дават различна перспектива и нова гледна точка за нас и за света, в който живеем.
Ако съберем смелост да отворим широко прозореца и позволим на слънцето да огрее в затвореното ни вътрешно пространство, ще видим децата си в съвсем друга светлина. Така постепенно разширявайки вътрешните си граници, ще намалим разстоянието и усещането за различие между нас.
Всъщност както и да приемаме децата си - като много еднакви или коренно различни – те са наше творение, и носят нашите белези и характеристики. Те поемат тежестта на личното ни емоционално и материално наследство, както и задачата да се справят с него по по-успешен и адекватен начин от нас .
Неумението ни да проследим тази наследствена връзка и зависимост между качествата на децата ни, и нашите неразрешени житейски проблеми и конфликти, се дължи до голяма степен на това, че не познаваме миналото и историята на рода си, вследствие на което не разбираме мотивите на родителите си, техните емоции и поведение спрямо нас. Така живеем емоционално обременени и огорчени от живота си, и без да съзнаваме предаваме обърканите си чувства и тревоги на наследниците си. Децата ни живеят изправени пред същите личностни и житейски предизвикателства, които трудно разпознаваме, защото освен че са на различно равнище, в чисто събитиен план те се проявяват и по различен начин – адекватен на личната им нагласа, и съобразен изцяло с политическата и икономическа обстановка, в която са ситуирани.
Детето възприема и отразява родителите си през специфичната призма на личните си нагласи и очаквания. По тази причина то вижда и опознава само една от страните на родителя или на другите членове от семейството - онази към която е чувствителнно, която може да разпознае и на която реагира .
Например ако децата от едно многочленно семейство споделят впечатлението и мнението за родителите си, те ще ги опишат по коренно различен начин, защото забелязват, усещат и реагират на различни техни страни от характера.
Затова ако внимателно се вглеждаме в децата си, ще открием, че независимо от усещането ни за различие, всъщност всяко едно от тях е „огледало”, в което можем да видим отразени различни характеристики от нашата личност.
Когато става въпрос за изявата на качества, които родителят припознава като свои, лесно се вижда наследствеността между поколенията, както и видимото удовлетворение на родителя от този факт.
Без оглед на одобрението, което получава от семейството си, на детето му е доста трудно в тази обстановка, защото се налага да се съревновава с родителя, на когото прилича (особено ако са от един и същи пол), да се бори и да отстоява правото си на собствена идентичност.
Подобна е ситуацията при многочленното семейство, ако децата в него много си приличат, като характер и поведение. Защото всяко дете иска да е неповторимо и единствено за родителите си, а присъствието на човек, с когото си прилича, може да бъде усетено, като нахлуване в личната му територия и опит за „оспорване” на неговата уникалност. Приликата обикновено става неудобна и задушаваща, което води до физическа конкуренция и емоционално огорчение.
И в двата случая детето може да изпитва ирационален страх от евентуална загуба на собствената си идентичност в семейната среда. Страхът е много силен и достатъчно мотивиращ фактор, който го принуждава да търси различни варианти за излизане от тази ситуация.
Възможните решения за него, са следните: детето умишлено да се стреми към изява и налагане на точно противоположни качества; да приеме ролята на „шут” или на неудачник в семейството; да се бори за ранно отделяне от семейната среда и да получи признание от обществото. По кой път ще поеме зависи от вътрешните му сили и емоционална устойчивост.
По-трудно, а и често неприемливо за родителите, е когато детето им носи качества, който не разпознават като свои, които ги смущават и нарушават стереотипа на семейния живот.
Именно тези деца, които родителите усещат като различни, и които не могат да се интегрират в затворения семеен модел на лични отношения, са хората, чиято поява е необходима, за да се освежи, да се разруши ако трябва закостенялата система и да се предизвика драматична промяна в границите на цялата семейна структура. В зависимост от това дали семейството е готово да се адаптира към детето или предпочита да го игнорира, се определя и неговото мястото в семейството, а в последствие и мястото му в живота.
Детето възприема и отразява родителите си през специфичната призма на личните си нагласи и очаквания. По тази причина то вижда и опознава само една от страните на родителя или на другите членове от семейството - онази към която е чувствителнно, която може да разпознае и на която реагира .
Например ако децата от едно многочленно семейство споделят впечатлението и мнението за родителите си, те ще ги опишат по коренно различен начин, защото забелязват, усещат и реагират на различни техни страни от характера.
Затова ако внимателно се вглеждаме в децата си, ще открием, че независимо от усещането ни за различие, всъщност всяко едно от тях е „огледало”, в което можем да видим отразени различни характеристики от нашата личност.
Когато става въпрос за изявата на качества, които родителят припознава като свои, лесно се вижда наследствеността между поколенията, както и видимото удовлетворение на родителя от този факт.
Без оглед на одобрението, което получава от семейството си, на детето му е доста трудно в тази обстановка, защото се налага да се съревновава с родителя, на когото прилича (особено ако са от един и същи пол), да се бори и да отстоява правото си на собствена идентичност.
Подобна е ситуацията при многочленното семейство, ако децата в него много си приличат, като характер и поведение. Защото всяко дете иска да е неповторимо и единствено за родителите си, а присъствието на човек, с когото си прилича, може да бъде усетено, като нахлуване в личната му територия и опит за „оспорване” на неговата уникалност. Приликата обикновено става неудобна и задушаваща, което води до физическа конкуренция и емоционално огорчение.
И в двата случая детето може да изпитва ирационален страх от евентуална загуба на собствената си идентичност в семейната среда. Страхът е много силен и достатъчно мотивиращ фактор, който го принуждава да търси различни варианти за излизане от тази ситуация.
Възможните решения за него, са следните: детето умишлено да се стреми към изява и налагане на точно противоположни качества; да приеме ролята на „шут” или на неудачник в семейството; да се бори за ранно отделяне от семейната среда и да получи признание от обществото. По кой път ще поеме зависи от вътрешните му сили и емоционална устойчивост.
По-трудно, а и често неприемливо за родителите, е когато детето им носи качества, който не разпознават като свои, които ги смущават и нарушават стереотипа на семейния живот.
Именно тези деца, които родителите усещат като различни, и които не могат да се интегрират в затворения семеен модел на лични отношения, са хората, чиято поява е необходима, за да се освежи, да се разруши ако трябва закостенялата система и да се предизвика драматична промяна в границите на цялата семейна структура. В зависимост от това дали семейството е готово да се адаптира към детето или предпочита да го игнорира, се определя и неговото мястото в семейството, а в последствие и мястото му в живота.
Семейната среда е първата ни среща със света и действа като тренировъчна и изпитателна площадка, която ни подготвя за взаимодействието и справянето ни с живота. И ако се замислим, ще установим, че много често се озоваваме на същото място в обществото, каквото сме си извоювали или са ни позволявали да заемаме в семейството. Тази проява може да бъде почти неуловима или много видима във всички аспекти на живота – кариера, общуване, връзки и емоции. От ролята, която играем в семейния сценарии, зависи дали в самостоятелния си живот ще играем главна, второстепенна или поддържаща роля.
Автор: Даниела Йорданова
Снимки: Sebastian Art
2014 Даниела Йорданова. Всички права запазени. Съдържанието на сайта не може да се копира без писмено разрешение от автора!